Животът ми не е такъв, какъвто мислех, че ще бъде.
На 18 очаквах да отслужа пълновременна мисия, да се оженя скоро след това и на 25 години да започна да имам деца. Сега съм на 32 години. Не отслужих мисия, бях неактивен в Църквата през повечето от пълнолетния ми живот. Ожених се, разведох се и пак се ожених. Тъй като поех път, който многократно се отклоняваше от правата и тясна пътека, не винаги съм чувствал, че имам място в Църквата. Обаче осъзнах, че има място за мен. От опит научих, че силата на Спасителя и Неговото Единение са истински и че най-важното не е къде съм бил, а по кой път вървя сега.
Мисля, че в началото се съмнявах в това, в което вярвам, защото не бях сигурен, че свидетелството ми е достатъчно силно, за да отслужа мисия. Помня, че около времето на завършване на гимназия си мислех нещо от сорта на: „Ами ако свидетелството ми не е съвсем мое? Ами ако съм разчитал твърде много на свидетелствата на другите хора?“. Това ме притесняваше. Исках да отида на мисия, но се чудех дали духовните преживявания, които съм имал до този момент, са достатъчни, за да ме направят такъв, какъвто смятах, че трябва да бъде един успешен мисионер – човек, който им достатъчно духовна сила и знае достатъчно за Евангелието, за да обръща други хора във вярата.
Сега като се замисля, бих помолил Бог да ми помогне да разбера съвета, даден в Учение и завети 124:97: „Нека той бъде смирен пред Мен, . . . и ще получи от Моя Дух, тъкмо Утешителя, Който ще му изявява истината за всички неща, и ще му посочва в същия час какво трябва да каже“.
Вместо да попитам Бог, аз се лутах в това да сравнявам духовния си ръст с този на другите и се боях, че несъвършенствата ми ще пречат на хората да приемат Евангелието.
Като започнах да живея самостоятелно като пълнолетен младеж, продължих да се опитвам да разбера в какво вярвам. Не виждах бедата в това, на което гледах като мимолетни решения, които не ме променяха като човек. Започнах да се отдръпвам от обичните ми хора, защото знаех, че ще са разочаровани от изборите, които правех. Вместо това се заобиколих с хора, които изобщо не ги беше грижа какво правя. Един ден от любопитство опитах алкохолно питие. Пиенето стана част от живота ми и в крайна сметка от просто забавление се превърна в нещо, което използвах като патерица, за да се справям в трудните моменти. Отрицателните промени в моя живот през това време не бяха непременно свързани с един конкретен избор, а по-скоро постепенни. Отне ми две години да осъзная, че с времето малките ми избори ме бяха отвели до място, където не исках да бъда.
Не казвам, че за да научим истинността на Евангелието, трябва да изпитаме противоположното. Моите действия причиняваха болка не само на мен, но и на хората, които обичах – в повечето случаи, без това да е нужно. Благодарен съм, че успях да се смиря достатъчно, за да осъзная, че (1) съм нещастен и (2) съм бил най-щастлив, когато съм спазвал Божиите заповеди. Това беше нещо, което знаех за себе си, нещо, зад което да застана и да споделям с другите.
Отидох при своя епископ, за да поправя нещата и се срещахме редовно, за да се подготвя да отслужа мисия. Документите ми бяха почти готови, когато бях подтикнат да се уверя, че той разбира някои от предишните ми избори. Този разговор не беше лесен, но аз исках да съм праведен пред Бог повече от това да отслужа мисия. Готов бях да призная това, което съм сгрешил и да го изложа пред Него, за да бъда чист.
Скоро след това бях изправен пред дисциплинарен съвет. Донякъде беше страшно да призная какво съм направил пред хора, които от години са били мои ръководители и ментори, но като се огледах из стаята, почувствах мир. Виждах, че те са там, за да ме разберат и да ми помогнат. Когато излязох, почувствах Духът да ме уверява, че независимо какво ще бъде решението, постъпвам правилно и ще съм добре. Бог и ръководителите, които ме обичат, ще работят с мен по това да ме върнат там, където трябва да бъда. Излязох, чувствайки любовта на Спасителя и знаейки, че не съм прекалено далеч от Неговото изкупление.
Място за несъвършенство
Въпреки мира, който бях почувствал, беше трудно да чувам въпроси за това защо не съм на мисия. Като продължавах да работя с моя епископ по процеса на покаянието, започна да става все по-невероятно да ми предстои отслужване на мисия. Трябваше да реша как да продължа живота си. На 21, тъй като не попадах в категорията подготвящи се за мисия, завърнали се от мисия или семейни, ми беше трудно да се чувствам на мястото си.
Излизането на срещи беше трудно. Понякога момичетата се отнасяха различно с мен, когато им казвах, че не съм отслужил мисия и че съм бил неактивен за известно време. По една или друга причина, повечето взаимоотношения не продължаваха след първата среща.
В крайна сметка сключих брак в храма, но понякога пак се чувствах не на място. Имах свидетелство, но не можех да разбера как да го споделям, а стаите в Църквата за мен бяха като изпити, на които връстниците ми ще видят как се провалям. Мислех, че тъй като повечето от тях имат живота, какъвто исках да имам, не са се препъвали толкова колкото мен.
Един ден епископът ме повика и ми отправи призование да преподавам в кворума на старейшините. Бях изненадан, тъй като през изминалата година бях посещавал кворума на старейшините само два пъти. Въпреки че се чувствах невероятно притеснен, приех призованието. По време на първия ми урок в неделя започнах с вероятно най-странното встъпление, което някога са чували: „Здравейте братя, аз съм Ричард Монсън. Никога не съм служил на мисия и бях неактивен през повечето време, откакто станах пълнолетен. Не съм посещавал много кворума на старейшините, тъй като не се чувствам на мястото си. Няма да мога да отговарям на всичките ви въпроси, но се надявам да вземате участие, за да можем да се учим заедно. Ако нямате проблем с това какъв съм, да започваме“.
В този ден осъзнах, че мога да призная пред другите, както и пред себе си, че макар и да не се считам за „права стрела“ (човек, който е отслужил мисия, бил е активен през целия си живот и не е допускал сериозни грешки), вървя в същата посока като тях и това е важното. За мое учудване открих, че няколко от мъжете, които мислех за съвършени, също са правили грешки. Това потвърди пред всички нас идеята, че не е задължително да сме съвършени, за да допринасяме за даден урок или в Църквата като цяло.
Трудни времена и едно решение
За съжаление, не продължих да съм активен в Църквата. Бракът ми бе труден и се върнах към предишни прегрешения, за да избягам от болката си. Хобита започнаха да изместват посещението на събранията в Църквата.
Изминаха три години и стигнах до дъното. Трябваше да направя избор. Мога ли да живея според Евангелието заради себе си, независимо от това какво се случва в живота ми? Или трябва да се предам на мрака? Знаех, че за да вървя постоянно по правата и тясна пътека, трябва да се освободя от отрицателните влияния в живота ми. Също така, желанието ми да се върна в Църквата, показа, че със съпругата ми сме на различни пътеки. Поради състоянието на брака ни в този момент, вече се бяхме запътили към развод.
Страхувах се. Нямаше гаранция, че усилията ми ще ми дадат добрите неща, които исках в този живот. Но решението ми се основа на това, което бях научил преди години – че съм най-щастлив, когато живея според Евангелието. Реших, че каквото и да става, ще се оставя изцяло в ръцете на Бог. От този момент нататък бяхме аз и Той.
Отново започнах да посещавам събранията в Църквата и да слагам живота си в ред. Един от най-щастливите дни в живота ми бе, когато отново получих храмова препоръка. Докато бракът ми продължаваше да се пропуква и накрая се разпадна, аз намирах мир в храма.
Да намеря своя източник на самоуважение
Колкото и да беше трудно това решение, се научих да ценя Божията намеса в моите пътища. Макар и да се бях препъвал, не бях се провалил в състезанието. Не се състезавах с никого. Когато разчитах на Спасителя за моето самоуважение, успявах да спра да се старая само да променям мнението на другите за мен.
Открих, че ми е добре да седя сам на църква или сред членове, които са в различни етапи от живота си. Положих усилия да не се крия от хората в моя район и да говоря с тях. Успявах да намирам радост в посещаването на събранията поради тяхната цел.
Този мир също така ми помогна, когато започнах отново да излизам на срещи. Все още нямах много втори срещи, но вече знаех, че няма нужда да правя компромис със стандартите си, само защото съм се отклонявал в миналото. Живеех според Евангелието, доколкото можех и бях достатъчно добър, за да излизам на срещи с онези, които също живеят според Евангелието, доколкото могат.
Накрая намерих една достойна Божия дъщеря, за която се ожених в храма. Нейният път бе различен от моя, но що се отнася до любовта към Спасителя и разбирането за Неговото Единение, бяхме на едно мнение.
С годините се научих да не допускам миналото ми или одобрението на другите хора да определят дали се уважавам. Отказах се от идеята, че успехът представлява един единствен набор от житейски преживявания. Не всички оценяват докъде съм стигнал поради това как съм стигнал до тук и това не е проблем. Не се стремя да ги убедя. Целта ми е да продължавам да се покайвам и да се доближавам до Спасителя. Именно благодарение на Него, подобно на Алма младши след неговото покаяние, мога да не съм „терзан повече от спомена за греховете си“ (Алма 36:19). Мога да съм спокоен, знаейки, че важното е накъде съм се запътил – към Спасителя.
Ричард Монсън живее в Юта и работи като мениджър по проекти за софтуеърни разработки. Той и съпругата му обичат да карат мотоциклет, да пътуват и да готвят заедно в свободното си време.