От 11 април до 28 юли 2021 г. старейшина Луис и старейшина Дънбар, мисионери от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, участваха в дейности и състезателни игри на бейзболен клуб 'Атлетик' (София). Зададохме им няколко въпроса, за да научим повече за тяхното вълнуващо преживяване.
Какво ви насочи към бейзболен клуб 'Атлетик' (София)?
Старейшина Луис: Това е страхотен въпрос - връща ме към времето, когато за първи път бях предизвикан от своя президент на мисия да се опитам да използвам бейзбола, за да намеря хора, на които да преподавам Евангелието. Изпратих текстови съобщения на много хора, организации и други, и четири различни отбора ме поканиха да играя за тях. Отидох и тренирах с всеки от тях, а след това ги сведох до 'Атлетик' и 'Юнак'. Реших да играя за първия отбор, след като се бях молил за това и чувствах, че точно там трябва да играя.
Старейшина Дънбар: Старейшина Луис има много приятели от бейзбола тук, в България, с които се свърза чрез Фейсбук. Те ни поканиха на тренировки, ние отидохме, запознахме се с играчите и след това с молитва решихме, че 'Атлетик' е отборът за нас. Избрахме ги не заради способностите им, а заради хората, с които се срещнахме.
Участвахте ли в мачове на отбора и на какви успехи се радвахте?
Старейшина Луис: Да, всъщност. През май имаше мач, в който отборът искаше да играя за тях, тъй като другият отбор не беше претърпявал загуба от три години. Хвърлях през цялата игра и успяхме да отбележим достатъчно точки, и победихме отбора с разлика от 93:4 за първи път от дълго време.
Старейшина Дънбар: Аз бях предимно на пейките и подкрепях отбора. Също така помагах на отбора при загрявката. Успяхме да победим отбор, който не беше побеждаван в продължение на три години.
Какво е нужно за постигане на успех?
Старейшина Луис: Успехът идва от упорита работа. Не можеш да постигнеш нищо, без да полагаш максимални усилия. Въпреки че не успях да отделя толкова време, колкото обикновено на бейзбола, тъй като съм мисионер, наблюдавах непрекъснато подобрение, защото Господ подпомагаше усилията ми. Аз все още се опитвам да давам най-доброто от себе си и работя усилено, дори и само за тренировките сутрин и по практиките. Успехът не идва без да вложите всичко, което имате. Тъй като аз се опитвах да помогна на този отбор да успее, виждах как напредвам и имам успех, защото Господ правеше възможното, за да помогна на хората около себе си.
Старейшина Дънбар: Постоянство. Успешните хора са тези, които продължават да работят с ентусиазъм, дори когато срещнат предизвикателства и въпреки липсата на слава.
Ще ни разкажете ли за службата си към 'Атлетик' (Сф)?
Старейшина Луис: Е, едно от нещата, които забелязвам на първо място, е това, че можах да науча много хора как да играят. Всъщност успях да науча и член на Църквата на име Росен Георгиев, и беше забавно да работя с него и с останалата част от екипа. На практиките, които посещавахме, хората бяха много щедри и приятни към нас, и се отнасяха с уважение, защото им служехме. Някои по-специфични неща са, че поправях техниката или уменията на много играчи, и това ги направи по-добри. Също така се опитвах да популяризирам бейзбола в България, тъй като това е начин за отдалечаване на малките деца и тийнейджърите от лошите или вредни неща.
Старейшина Дънбар: Не можах да помогна много в бейзболно отношение, но определено насърчавах играчите да следват мечтите си и да вярват, че имат голям потенциал. По време на своята мисия виждам, че хората доста често падат духом. Те се примиряват с посредствеността. За мен е привилегия да им покажа, че са Божии чеда и че наистина са много специални.
Какви взаимоотношения развихте с останалите участници и ръководителите на отбора?
Старейшина Луис: Друг страхотен въпрос. Отношенията, които изградих с тези хора, са едни от най-силните връзки, които изградих тук в България. Със старейшина Дънбар познаваме всеки от играчите поотделно и сме много добри приятели. Те наистина ще останат наши приятели за цял живот. Много съм благодарен за връзките и приятелите, които създадох, докато играех бейзбол. Треньорът не е изключение, тъй като за някои неща аз станах негов треньор (ха-ха), но по-сериозно, усещал съм само топли и приятелски чувства от треньорите и играчите.
Старейшина Дънбар: Развих добри взаимоотношения със своите съотборници и треньорите. Като мисионер съм свикнал да излизам и да отделям време само за Евангелието. Тази възможност ми се стори много по-естествена, тъй като бяхме там просто да тренираме и да помагаме. Хората бяха много по-отворени, защото бяхме истински приятели.
Имахте ли възможности за споделяне на Евангелието?
Старейшина Луис: Имахме няколко възможности за споделяне на Евангелието. От известно време се опитваме да се срещнем с двама от играчите, за да им преподадем повече, но тъй като те са много заети, не сме имали уроци с тях. Все пак успяхме да им разкажем малко за своята Църква и вярвания, които те изглежда, че уважават и разбират. Ще продължаваме да се надяваме и да се опитваме. Това, което наблюдавах след играта срещу „сините“ (не победеният през последните три години отбор), беше, че всички започнаха да говорят за „американския питчер“ и сега много хора научиха кои са мисионерите. Надявам се, че това ще остави добър отпечатък върху общността и добро име за Църквата.
Старейшина Дънбар: Да. Всеки път, когато се появяваме на тренировка, споделяме светлината на Исус Христос. Няколко от играчите се заинтересуваха от посланието ни, но не успяхме да споделим твърде много. Поканих един човек от младежкия отбор, който имаше много въпроси относно нашите вярвания, да заведем него и семейството му на Църква, когато започнем присъствените събрания.
Как преживяното ви помогна да израснете духовно и да затвърдите Христови качества в себе си?
Старейшина Луис: Един от начините, по който това преживяване ми помогна да израсна духовно, е, че научих, че любовта и службата могат да докоснат сърцата повече от всичко, което можете да направите. Научих се как да обичам тези хора повече и служейки им, се опитвам да покажа любовта си. Моята вяра също се увеличи, тъй като дадох най-доброто от себе си да споделям Евангелието, където мога, и да вярвам, че тези хора ще кажат „да“ или в бъдеще ще кажат „да“ на поканата да научат повече. Успях да развия качествата търпение и любов. Любовта ми към България и българите наистина се увеличи, тъй като успях да се свържа с тях по естествени начини. Никога няма да забравя това преживяване.
Старейшина Дънбар: Помогна ми да бъда уверен в Бога. Лично аз не съм бейзболист, но по някаква причина в момента съм със старейшина Луис. Отначало бях стеснителен по отношение на способностите си както на игрището, така и просто естествено да говоря с хората. Фактът, че Бог ме е поставил тук и ми се доверява, ми помогна да се доверя на себе си. Не става въпрос за нашите способности, а за нашата готовност. Не съм съвършеният играч или мисионер, но се опитвам да правя всичко възможно и изпитвам голяма благодарност за помощта, с която Бог ме дарява по пътя.