Седях на една маса насред Таймс Скуеър, заобиколен от хора от всички посоки, включително няколко от най-добрите ми приятели. И въпреки това в този момент се чувствах съвсем сам. Макар подобни емоции да не са ми чужди, бях изумен от иронията на това, което усещах. Въпреки, че искрено исках да се насладя на престоя си в Ню Йорк, единственото, което копнеех да направя през този ден, беше да се върна в леглото, да заспя и просто да не се събудя.
През следващите седмици усещането за изолация и неразположение се усили. Оприличих този психически срив на гъстата мъгла, която понякога падаше, докато растях в района на Сан Франциско. Спомних си плътните студени облаци, които се носеха през моста „Голдън гейт“, погълнали залива на Сан Франциско, които след това се изсипваха над хълмовете на Ист Бей като тиха мъгла. Накрая цялата долина се покриваше с мъгла, която понякога беше толкова гъста, че не можех да видя на повече от 6 метра пред себе си. През деня единствената процеждаща се светлина беше тази на слънцето, създавайки неприветливо сиво небе. През нощта мракът беше всеобхватен.
Усещах, че продължавам да се намирам в тази мъгла дори след като се върнах към ежедневието си и осъзнах, че нещата стават по-зле. Станах безразличен дори и към най-простите неща, като например да отида заедно с колега да си взема сладолед, да посетя храма в слънчева събота или да посвирим с приятел. Най-простите задачи бързо се превърнаха в най-плашещите, най-изтощителни подвизи някога. Сгъването на прането ми, приготвянето на вечеря и дори ходенето на църква изглеждаха сякаш изискват непосилни усилия и енергия.
Чувствах се толкова виновен, че не можех или не исках да върша всичко, което правех преди с истинска усмивка на лицето си и за това, че не изпитвах същото чувство на благодарност, както преди. Седмици наред се молех, служех в храма, четях Писанията и правех всичко, което знаех, че трябва да правя, но когато молих за облекчение, долавях единствено тишина. Или хъркането на моят съквартирант. Усещането, че точно когато най-много се нуждаех от моя Спасител, Него изглежда го нямаше, беше толкова обезнадеждаващо. Бях безчувствен към собствената си духовност. Чувствах се виновен за това, че не „усещах“ Духа по начина, по който смятах, че трябва, дори когато спазвах заповедите възможно най-усърдно. И това само изостри депресията ми и създаде спирала от безнадеждност и отчаяние. Научих, че психичното заболяване, което имах, депресията, може сериозно да възпрепятства способността ми да чувствам и разпознавам Духа. Това е изключително разочароващо, когато знаеш, че първото и най-важното нещо, което трябва да правиш, е да се молиш и да упражняваш вярата си в Исус Христос.
Едва след месеци разбрах, че Той е бил с мен през цялото време, в най-тежките ми моменти на депресия и отчаяние.
Той беше там в най-мрачните ми моменти, даваше ми сили да изкарвам дните един подир друг, а понякога дори и час по час. Защо ми помагаше Той? Защото, слизайки по-долу от депресията, Той знаеше точно какво е усещането си на мое място и да се мъчиш да усетиш каквото и да било.
Въпреки това успокоение ми беше трудно да получа помощ. Една от причините беше това очакване, което имах за себе си, че мога просто да свия рамене си и да се измъкна от това усещане, както се очаква от всеки закоравял и издръжлив мъж. След три години на безответни молитви за това да успея просто „да се отърся от това усещане“, почувствах, че думите на Исайя отекват в мен: „Господ ме е изоставил и моят Господ ме е забравил“ (1 Нефи 21:14). Чрез всичко това обаче си припомних свещените изживявания, които съм имал с моя Спасител в миналото и тези спомени ме мотивираха да потърся помощта, от която знаех, че имам нужда.
В крайна сметка започнах да приемам лекарства и намерих приятели, които ме изслушват с любов, когато изпитвам трудности да намеря пътя си. Това е заболяване, което е свързано с изолация, така че колкото повече хора показват любов и състрадание към другите и вътрешните им борби, толкова повече ще бъдем благославяни с радост и сила да устояваме. Научих, че Бог винаги присъства в живота ми, дори и може би най-вече, когато се чувствам напълно изгубен и забравен. Научих и че въпреки стигмите, които съществуват в нашата култура и общество, няма нищо нередно в това да си мъж и да страдаш от психични заболявания. Не се смята за изключение да се чувстваш напълно пречупен и като че ли няма към кого да се обърнеш, освен към Христос.
Макар и да ми е трудно да усещам Духа както преди, откривам свои собствени малки знаци по пътеката Му, които ми напомнят за присъствието на Спасителя и Неговата любов в моя живот. Исайя продължава: „Защото може ли една жена да забрави кърмачето си, та да няма състрадание към сина на утробата си? Да, те може да те забравят, обаче Аз няма да те забравя, о, доме Израилев. Ето, на Своите длани съм те врязал; стените ти са непрестанно пред Мене“ (1 Нефи 21:15–16). Когато се чувствам изгубен и изоставен, и не мога да почувствам Неговия Дух и Неговата любов, знам, че поне мога да си спомня моментите, когато съм ги усещал. Намирам мир и сила, като знам, че Той няма и не може да ме забрави. Той е почувствал какво е да бъдеш пречупен като мен и затова Той може да ми помогне. Докато продължавам да кретам по пътя си през това заболяване, намирам утеха и мир в това да знам, че макар мъглата да не се разсее напълно, Той винаги е там, протягайки ръце през нея, за да ме въздигне и да ме поведе у дома при Себе Си.