Преди няколко години, през нощта, над дома ни се разрази силна буря. Само след броени минути и няколко светкавици нашата малка Манон се качи в леглото при нас. Съпругата ми Вероник, в желанието си да успокои дъщеря ни, я отнесе до прозореца и каза: „Не се страхувай. Виж колко красиви са светлините в небето“. Но точно в този момент светкавица прониза небето със страшен грохот. Вероник уплашено отстъпи назад, а Манон беше още по-ужасена!
Докато наблюдавах мощта на стихиите през онази нощ, не можех да не помисля за нашия Спасител Исус Христос, Създателя на всичко. Помислих си също за нашия Небесен Отец, който е дал Своя Единороден Син, за да ни спаси. Те извършват най-значимото дело във вселената – подготвят пътя ни, за да получим вечен живот.
След това си помислих за Моисей, който е обзет от страх, когато Спасителят иска от него да избави Израил. Господ му казва:
„Кой е направил човешките уста? Или кой прави човек да бъде ням или глух, да има зрение или да е сляп? Нали Аз, Господ? И така, иди; и Аз ще бъда с устата ти и ще те науча какво да говориш“[i].
Гласът на Господ сигурно е прозвучал като гръм в цялото тяло на Моисей! Подобно на Моисей, ние имаме отговорността да събираме Израил в земя на мира, в коловете на Сион. Каквато и да е способността ни да се изразяваме, трябва да вървим напред с вяра. Чувстваме ли се способни да вършим това, което Господ иска от нас? Можем ли да почувстваме отговорността, която носим, за събирането на Израел? Разбира се, това започва от нас самите, от нашия брачен партньор и от нашите собствени деца.
Докато съпругата ми и дъщеря ми бяха много уплашени от бурята, аз си помислих: „Надявам се сега да завали, защото е толкова горещо!“. Различните гледни точки водят до различни действия. Как постъпваме, когато животът не ни води по най-лесния път или по пътя, по който сме искали да поемем? Докато бурята ставаше все по-яростна, си мислех също за Джозеф Смит, който често бил претоварен от всички отговорности, възложени му на толкова ранна възраст. Той често коленичел, за да отправя молитви към нашия Небесен Отец. Може би един от най-трогателните такива моменти бил в затвора Либърти, когато той се чувствал изоставен от Господ. Господ му казал:
„И ако бъдеш хвърлен в яма или в ръцете на убийци, и ти бъде наложена смъртна присъда, ако бъдеш хвърлен в бездната, ако бурните вълни заговорничат против теб, ако свирепите ветрове станат твой враг, ако небесата почернеят и всички стихии се обединят, за да преградят пътя, и най-вече, ако самите челюсти на пъкъла разтворят широко уста за теб, знай, сине Мой, че всички тези неща ще ти дадат опит и ще бъдат за твое добро. Синът Човешки слезе по-ниско от всички тях. Ти по-велик ли си от Него? (…) Ето защо, не се бой от това, което човек може да стори, защото Бог ще бъде с теб во веки веков“[ii].
Тези думи сигурно са прокънтели като гръмотевица в цялото му болно и изтощено тяло. Но тъй като били изречени от нашия Спасител, те му дали силата и надеждата, от които се нуждаел, за да продължи напред въпреки трудностите. Коленичим ли достатъчно често, за да получаваме Неговата сила и надежда?
Господ често използва нежния, тих глас на Светия Дух, за да ни говори, да ни утешава, да ни предупреждава, да ни напътства и да ни успокоява. Той прави това в моменти на съмнение, но също и във времена на смут, отчаяние или мъка. За да сме сигурни, че винаги ще чуваме този тих глас, трябва да свикнем да го чуваме или по-скоро да го усещаме в спокойни моменти. Тогава, колкото и нежен да е той, ще прониква в сърцата и умовете ни като гръм от мълния.
За това свидетелствам в името на Исус Христос, амин.
[i] Изход 4:10–12
[ii] Учение и завети 122:7–9